Тази пролет исках да подаря на баба ми нещо различно. Не още една кутия бонбони, не шал или цвете, което ще увехне след няколко дни.
Исках нещо, което остава.
Една вечер, докато разглеждах сайтове за подаръци, попаднах на страница, където можеш да подариш дръвче. Първо ми се стори странно — кой подарява дърво? Но после прочетох, че можеш да го посветиш на някого, и то ще бъде засадено, ще расте и ще носи името на човека, за когото е.
Не знам защо, но ме разтърси. Усетих, че това е „точното нещо“.
Поръчах ябълково дръвче — баба обожава ябълки. Попълних посвещение: „За баба Мария — с обич от Ива.“
Когато получих снимката от засаждането, се разплаках. Едно мъничко стъбло, с няколко зелени листа, под ясно синьо небе. Изпратих снимката на баба.
Тя ми се обади веднага. Гласът ѝ трепереше:
„Такъв подарък никой не ми е правил. Това дръвче ще ме надживее — но ще носи твоята любов.“
Сега, всеки път когато получа нова снимка, виждам как дръвчето расте — все по-силно, все по-красиво.
И всеки път, щом погледна зелените му листа, сякаш виждам усмивката на баба между тях.
Моето дръвче за баба Мария расте — както расте обичта, когато я посееш навреме.
